Майката на известния психолог Робърт Дилтс се разболява от рак на гърдата през 1978 г. Тя се лекува, но няма резултат. През 1982 г. Патриша Дилтс е изписана у дома в четвърти стадий на заболяването. Робърт решава: щом е успял да помогне на толкова много непознати хора, негови клиенти, защо да не може да се опита да помогне на собствената си майка?
Дилтс буквално заключва себе си и майка си в къщата за няколко дни и в този процес прави едно от най-важните открития в психологията.
Той открил причините, поради които хората не си позволяват да променят живота си към по-добро. Дилтс нарича тези причини “ограничаващи убеждения” или “вируси на съзнанието”. Оказва се, че те са три.
“Сине”, каза Патриша Дилтс. – Осъзнавам, че си много привързан към мен и не искаш да умра. Но никой никога не е бил излекуван от рак в четвърти стадий, особено от лекари, които са казали, че нищо повече не може да се направи”.
Това е първото ограничаващо убеждение, което Дилтс нарича “безнадеждност”. След като никой никога не е бил в състояние да направи нещо, значи и аз не мога да го направя. Съществуват възможности: “Никоя жена не може да направи това”, “Никой в тази страна не може да го направи”, “Никой от нашите пенсионери…” и т.н. Но Дилтс нямаше да е блестящ психолог, ако не беше разбрал, и то доста бързо, как да се справим с безнадеждността: трябва да намерим изключения. Той носеше на майка си изрезки от вестници, извадки от медицински списания, записи на телевизионни предавания за хора, които са се излекували от тежки болести неочаквано и необяснимо за лекарите. Такива случаи съществуват и те са описани.
Но въпросът зациклил още повече: Дилтс се сблъскал с втори вид “вирус на съзнанието” – безпомощност.
“Да, разбира се – каза майка му, – има такива хора. Но те са специални, те са изключения. Аз не съм такава: аз съм обикновена, стара, слаба и болнава жена. Не мога да направя това, което те са направили, нямам ресурсите да го направя”.
Но дори и това е възможно да се преодолее: Робърт Дилтс, който вярва, че всеки човек разполага с неограничени ресурси, припомня на майка си как някога семейството им е живяло бедно и гладно, но тя винаги е намирала изход от ситуации, които са изглеждали безнадеждни, според принципа “очите се страхуват, но ръцете правят”. Когато Патриша Дилтс си припомнила тези епизоди един по един, тя се развеселила и се почувствала по-добре. Но не за дълго.
На пътя им се изправило последно препятствие – третото и най-неочевидно ограничаващо убеждение. Дилтс го нарича безполезност.
Майка му дълго време отказвала да говори за него, но накрая казала:
-Помниш ли баба си, майка ми?
- Да, помня.
- Спомняш ли си от какво е умряла?
- От рак на гърдата.
- А сестра й, леля ми, от какво умря?
- Рак на хранопровода, мисля.
- Много обичах майка си и леля си. Не съм по-добра от тях. Ако те са умрели от рак, защо аз трябва да се подобрявам?
Дилтс установява, че лоялността към семейството, родителите и по-възрастните роднини – по принцип добра черта – може да изиграе лоша шега на човека. За майка му да се възстанови от ситуацията, в която собствената ѝ майка е починала, е било равносилно на предателство. Ако така са живели нашите предци и ние ги обичаме, значи и ние ще живеем така. Накратко, “никога не сме живели добре, няма с какво да започнем”. Звучи ли ви познато?
Това препятствие беше най-трудно за преодоляване.
Но Робърт Дилтс разбра как да го направи и сега и ние можем да се възползваме от неговото откритие.
- Мисли внимателно – казал той на майка си. – “Искаш ли сестра ми, твоята дъщеря, ако някога се разболее от рак, да каже: “Щом майка ми е умряла от него, значи и аз трябва да умра, защото я обичам толкова много?”
- За какво говориш? – Патриша Дилтс е възмутена.Е, дайте ѝ добър пример. Ако сега решиш да оздравееш, тя ще си каже, когато се разболее: “Майка ми успя да оздравее, ще успея и аз да оздравея.
Ресурсът за преодоляване на безполезността се крие в бъдещето.
Децата копират своите родители. Ако сега не намерим нов модел на поведение, който да ни позволи да живеем още 25 години с удоволствие и полза за себе си и за другите, а седим на пейките и се оплакваме от живота, показвайки на следващото поколение безнадеждност, безпомощност и безполезност, то нашите деца, които много ни обичат, на 50 години ще си кажат: “Не сме по-добри от бащите си, които на 50 години станаха старци.
Що се отнася до майката на Робърт Дилтс, разбира се, тя така или иначе е умряла. Години по-късно и от нещо съвсем друго.
