Омръзна ми от самоусъвършенстването
Можем ли да спрем да се опитваме непрекъснато да ставаме „по-добра версия“ на себе си?
Самоусъвършенстването е като бягаща пътека, от която можем да слезем, когато пожелаем.
Дори процесно ориентирани практики като медитацията могат да се превърнат в нова форма на стремеж към постижения.
В много случаи няма нужда от самоусъвършенстване, защото вече сме достатъчни такива, каквито сме.
Наскоро някой ми предложи няколко книги за духовно изцеление от уважаван автор – безплатно. Преди години щях с благодарност да ги приема, да ги занеса вкъщи и да ги сложа на лавицата с книги „за четене“. Може би щях да ги прочета, може би не.
Но този път чух себе си да казвам с необичайна искреност:
„Не, благодаря. Омръзна ми от самоусъвършенстването.“
Съществува цяла индустрия, посветена на това да ни помогне да станем „по-добри версии“ на себе си. Знам го, защото съм психолог и именно с това се занимавам – помагам на хората да изоставят излишните защитни механизми и да започнат да живеят по-автентично. Вярвам в този процес, виждал съм, че работи – и върху клиентите си, и върху самия мен.
Но може би заради напредващата ми възраст и намаляващата физическа енергия, или заради непрестанния маркетингов натиск на хора, които продават поредния „самопомощен“ продукт, или просто заради някакъв вътрешен мир – обявявам почивка.
И искам да задам един въпрос:
Как би изглеждало, ако просто спрем да се стремим и просто бъдем?
Не мисля, че това е радикално нова идея.
Медитацията, източните философии и вечната мъдрост от векове ни съветват да бъдем в процеса, а не в постижението.
Но това, което за мен е ново, е осъзнаването, че дори тези практики, поне така както се прилагат на Запад, могат да се превърнат в собствен вид „пътека на самоусъвършенстване“.
Изключително лесно е да превърнем всичко в нов начин да се чувстваме недостатъчни.
Примери:
„Не прочетох книгата.“
„Прочетох я, но не я разбрах.“
„Медитирах, но не се концентрирах достатъчно.“
„Медитирам от години, но не знам дали има ефект.“
Този вътрешен глас, който шепне „не си достатъчно добър“, не изчезва чрез още усилия за самоусъвършенстване.
Той утихва само чрез спокойствието на самоприемането.
Забелязах нещо любопитно всеки път, когато казвам на някого:
„Омръзна ми от самоусъвършенстването.“
Първо следва освобождаващ смях. После виждам как лицето на човека се отпуска.
„Значи мога и аз да се отпусна? Не трябва непрекъснато да се състезавам – дори със себе си – да стана по-добър, по-продуктивен, по-успешен?“
Това ме връща към един разговор отпреди десетилетия с тогава четиригодишния ми син.
Попитах го:
„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“
Той ме погледна с детска невинност и попита:
„Трябва ли изобщо да бъда нещо, тате?“
Не, не трябва да бъдем „нещо“.
Защото вече сме достатъчни.
Ако искаш да четеш книги, да ходиш на курсове или семинари – направи го.
Но го направи, защото искаш, защото те вълнува, защото си любопитен.
Не защото трябва да се „подобряваш“.
Ти вече си достатъчен.
